Александър Киричев – първият студент в историята на НХА, спечелил конкурс за войнишки паметник
Пазарджиклията се възмущава, че богаташи навлизат в изкуството с евтини трикове
Войнишки паметник в с.Белчин
Ако е вярна поговорката, че кръвта вода не става, то с пълна сила се отнася за студента от Пазарджик в Националната художествена академия Александър Киричев. Син на утвърдилия се вече в изкуството Спас Киричев, то е единствен в историята на Националната художествена академия студент, спечелил конкурс за изграждане на войнишки паметник.
- Сашо, къде си учили и при кого?
Средното си образование завърших в художествената гимназия „Цанко Лавренов” в гр. Пловдив. Там през последните три години специализирах скулптура при Данко Данков /авторът на скулптурата „Мильо” на главната улица в Пловдив, портрета на Цанко Лавренов в Стария град…/. Разбира се като във всяко средно художествено училище сме изучавали всичко – живопис, графика, стенопис… Сега с повечето ми съученици сме и колеги художествената академия. За специалност „скулптура” съм само аз от моя випуск, другите съученици са в по-„модерните” специалности като рекламен дизайн, плакат и визуална комуникация.
- Кой те запали за тази идея – изкуството?
Родителите ми, средата в която живея. От малък са ме водили по изложби, запознавал съм се с техни колеги. Така неусетно дойде време да се кандидатства и реших да уча в Пловдивската гимназия. Разбира се като всяка една елитна гимназия там също се изисква добра подготовка, цяла година рисуване по няколко постановки на седмица. Още повече, че за художествените училища изпитите винаги са били по два или три. Когато кандидатствах се подготвях за три изпита – рисуване, живопис и скулптура. По скулптура имах най-висока оценка, защото подготовката ми беше на високо ниво – от дете съм в ателието на баща ми и всеки ден съм научавал по нещо ново, което няма къде другаде човек да научи.
- Считаш ли,че Пазарджик е художнически град?
Защо пък да е художнически град? Ако беше така Дружеството на пазарджишките художници щеше да е фактор в живота на пазарджиклии, а сега е само едно кафене в което има картини по стените. Може би смяташ така, заради многото пластики по градинките и галерията на открито на проф. Величко Минеков.
- Какъв е животът в Академията, има ли и други пазарджиклии?
Живота в академията е така да се каже „какъвто искаш”. Може цяла година да не се мяркаш и пак всички завършват. „Цедката” при самото кандидадстване като, че е по-сериозна отколкото за дипломирането. Друг е въпросът, че сега Художествената академия не е толкова атрактивно учебно заведение, каквото е било преди 20 години например. В академията пазарджиклиите не са много. Сега се сещам само за мен и още двама колеги от „графика” и „дърворезба”. Тази година приеха две момичета, които са завършили СОУ „Георги Брегов” в Пазарджик.
- Каква е перспективата на един млад български художник?
Не са много перспективите за художниците в България, но всичко зависи от самия художник. Много мои колеги от специалности като „плакат и визуална комуникация” и „илюстрация” работят във водещи български рекламни фирми и смея да твърдя, че това е доста добър начин за изява. При скулптурата нещата седят по малко по-различен начин. При нас самата работа е много специфична – скулпторът е не само художник, той трябва да е наясно по какъв начин всеки един детайл ще се изработи, от какъв материал. Отделно трябва да има знанията на архитекта, каменоделеца, леяра, та дори да е учил как се пишат букви, защото един ден кой ще му надписва произведенията? Вземете за пример Микеланджело – перфектен скулптор, архитект, автор на фреските от Сикстинската капела – всичко това в едно! За това може би тази „професия” не е толкова желана. Ако някой си мисли, че скулптурата е лесно изкуство, по-добре да не се захваща. Много е модерно в момента, който няма какво да прави да прави скулптура.
- Кой е първият ти учител по рисуване
В моя случай това е ясно – това са моите родители Спас и Маргарита. Радвам се, че имам такива родители, защото както казах някои неща се учат само в ателието и няма кой друг да ги каже. Те са ме подготвяли за художествената гимназия, основно за академията. За кандидатстването ми в академията ходех на курсове в самата академия, за да се запозная със специфичните изисквания на преподавателите там, защото във всяка специалност се гледа по различен начин на рисуването, третират се по различни начини формата, акцентират на различни неща. Преди много съм се ядосвал като седна да рисувам вкъщи някоя гипсова маска или модел, и винаги получавах различни коментари от двамата ми родители. В такъв случай си избираш едно от двете мнения и започваш…
- Като че ли имаш афинитет към монументални творби, има ли в Пазарджик твоя скулптура?
Първата ми монументална работа беше възстановяването на бюст-паметник на Георги Стефанов, намиращ се в градската градинка в Пазарджик. Тогава си спомням, че ми отне доста време изработката на бюста от камък. Последния ми монументален обект е паметник за загиналите във войните жители на с. Белчин. Беше обявен конкурс в академията още в края на 2007г. и след няколко гледания от страна на преподавателите, гледане, заедно с инвеститора, на два етапа. На първия етап „отсяха” три проекта, които да направят корекции заедно с преподавателите и да се явят на второ гледане. След второто гледане проектите бяха занесени на „референдум” в самото село, където щеше да бъде паметникът. Все пак самите жители трябваше да си харесат паметника, а не някой да избере вместо тях. Те избраха моя проект, който реализирахме и открихме на 22 септември 2008г. Първоначално идеята ми беше да е отлят от видим бетон, но хората от „Фондация за възраждане на Белчин” решиха да се изработи от масивен гранит. Всички бяхме много скептично настроени, но в крайна сметка гранита си е гранит и сега монументът изглежда много въздействащ. Много съм благодарен на преподавателите ми доц. Емил Мирчев и арх. Веселина Грънчарова, които през цялото време ме напътстваха за изработката на паметника.
- Има ли завист в академията?
Предполагам, че има завист, макар че аз лично не съм усещал подобна човешка черта. Все пак ни приемат с изпит, след това магистратурата е пак на конкурсен принцип. Нормално е всеки да гледа в паницата на другия.
- Като че ли страниш от християнската тематика
Досега не съм работил на религиозна тема, защото не съм особено вярващ, както и болшинството българи.
- Беден ли е българския художник?
Материалното положение на българския художник е същото както и на учителя, лекаря, ватмана – ако в държавата всичко е наред и има пари, ако не е наред – няма. Разбира се човек може да мине и без картина, но като го заболи, веднага тича при лекаря. Друго е, че някои художници само кибичат по кафенетата по цял ден и се оплакват колко е кофти положението и бистрят политиката. А номерът е такъв, че ако не си намериш работата сам, тя няма да дойде сама при теб. Това го има само при онези притча за Мохамед и планината.
В България за всяка една професия може да се каже,че не е перспективна, особено когато вместо да си наеме фотограф, някоя рекламна агенция крадне фотоси от нета, за да направи календар. Както и вместо да покани някой скулптор да проектира и изпълни качествено и красиво нещо, гледа се да се мине по-тънко и затова честа е практиката някой дюлгер с нюх към арт-а да свърши работата на скулптура – получава се кич, но на кой му пука?!
- Като че ли българският художник страни от карикатурата
Защо да страни от този жанр?
В момента на Шипка 6 има изложба „Карикатура”. Сещам се даже за една моя скулптура „Отново към Европа”. Представлява статуетка на любимия ни алекоконстантинов герой Бай Ганьо. Идеята ми дойде покрай суетенето на нашите политици за приемането ни в евросъюза. Припомних си как нашенецът тръгва пак из Европа да търгува с гюл… Е, занимавам се и малко с фотография, в някои творби търсех вица, но това е друга тема…
Стефан Димов